Докато вниманието на цялото ни народно общество е съсредоточено върху наболелия казус дали Слави Трифонов е гей, бих искал да се върна взора си точно 365 дена назад във времето и да припомня на драгия читател едно доста противоречиво преживяване с главни герои трима от членовете на нашия скромен екип. Доста от вас са забравили за нашето „Рилско бедстване”, на което доста медии обърнаха внимание и успяха да създадат немалка цапаница, от която доста хора се настроиха крайно негативно спрямо нас, други пък , все пак, успяха да ни разберат и да кажат няколко добри думи за прехода ни и срещата ни с бурното лице на Рила планина и да споделят красивите моменти, които ние преживяхме.
Преди година положих немалко усилия чрез тогавашната ми статия да обясня на заинтересуваните, че не сме извършили престъпление, извършвайки напълно целенасочено рискован преход в зимната планина, а по-скоро проблемите дойдоха с лошо развитата комуникационна инфраструктура по българските хижи. Ние самите си взехме допълнителни поуки за цената на риска в определени ситуации, но пък в резултат на случката ни, посетената от нас х. Иван Вазов, вече има налична апаратура с комуникация с останалия свят, което е допълнителен плюс.
И докато миналия февруари нямаше как да излезем от сериозния тон относно случилото се, сега, година по-късно искам да покажа яркото за нас преживяване от малко по-ведрата му страна, или така, както бе през нашия поглед преди да разберем за проблемите, които бяхме създали неволно.
„Всичко мина на един дъх” – е първото нещо, което мога да асоциирам със зимния ни преход до х. Иван Вазов. И това обхваща целия спектър от първоначалното възникване на идеята ни за въпросния преход със z3o (Здравко) край езерото в „Цар Симеоновата градина” в Пловдив, та чак до припряното преглеждане на снимковия материал след като се завърнахме живи и здрави обратно по домовете си. Може би с всяко въздействащо преживяване е така… Вече бяхме осъществили една сериозна зимна авантюра – спането на връх Амбарица в Стара планина в средата на януари, но предстоящото ни посещение на х. Иван Вазов бе далеч по-интригуващо предизвикателство за нас, тъй като маршрутът бе далеч по-дълъг, разнообразен, а и климатичните условия не бяха толкова пролетни като тези, в които ни завари Балкана преди това.
Стартирахме прехода си във своеобразен климатичен прозорец със сравнително хубаво време. Този прозорец бе в рамките на по-малко от едно денонощие, което бе и времето, за което трябваше да успеем да стигнем до х. Иван Вазов, където трябваше да прекараме бурния 1-ви февруари и на 2-ри да поемем обратно към цивилизацията при слънчево време. Самият факт, че времето за пристигане ни беше доста ограничено, повдигаше нивото на адреналина достатъчно, за да прекараме целия път в доста приповдигнато настроение. За това не ни попречи нито неработещия лифт от Паничище до х.Рилски езера, нито бурния вятър, който ни посрещна над горския пояс в планината. Пътят ни беше изпълнен с обичайните взаимни бъзици и шеги, като не пропускахме да заснемаме нито почивките за глътка ром или закуска.
Любопитни моменти не липсваха – от нелепия ни външен вид със снегоходки на краката, до пропадането на z3o в замръзнала локва край „Рибното езеро” до х. Седемте езера. Върху ледовете на именно това езеро минаваше нашия маршрут, а докато аз вървях напред, останалите двама предвидливо снимаха, за да може да бъде увековечено моето евентуално пропадане. 😀 Часове по-късно, след като вече пълзяхме замръкнали по билото на Зелени рид, ситу ацията също не бе лишена от своя чар. Да си сред виелицата в зимната планина е усещане, което мнозина биха предпочели никога да не ги сполети, но истината е, че в това усещане има нещо първично, което те кара да се чувстваш свободен, много далеч от всекидневието и житейските предразсъдъци и проблеми.
Виждаш колко дребна част от природата сме ние – хората и виждаш планината във вид, в който малцина се осмеляват да я видят. Пред мащабите и силата на снежната стихия се примирява всеки човек и се примирява пред могъществото на планината.
Достигането на всеки следващ пилон от зимната маркировка носеше истинска радост и задоволство от това, че успяваме да намираме правилния път в условия на почти нулева видимост и ураганен вятър.
Дори кенчето „Монстър”, който отворихме на кръстопътя „Раздела” ни се стори най-вкусното нещо, което бяхме пили, особено за Бобо! 😀
Трудно е да се опише какво е чувството да стигнеш успешно до крайната си цел, след 13 километра преход, продължил цели 13 часа с 20 килограмова раница на гърба. Това чувство трябва да бъде изпитано, защото не може да се опише с думи. Може би защото планината ни беше пощадила, за да минем през виелицата невредими, а може би и заради изключителната красота на природата там и уюта на х. Иван Вазов.
В този особен планински уют имахме удоволствието да прекараме следващото денонощие. Приятно е да си на завет, на 2300м н.в ., докато навън се гонят ветровете и затрупват целия първи етаж от постройката.
На такова място човек започва да цени всяко дърво, което е донесено на крак от ниските части на планината, на топлата купа с боб, която му се сервира и на топлото легло, в което си ляга. Неусетно преминава времето в тази планинска идилия.
Пътят ни наобратно беше съпровождан от много хубаво и слънчево време, което създаде предпоставки за заснемането на доста добри кадри. Настроение не липсваше, въпреки че знаехме, че ни очаква вълна от негативни емоции долу в ниското.
Но и планината ни държеше докрай в прегръдката си. Дори когато вече имахме пълна видимост към х.Рилски езера и лифтовата станция, ни предстоеше да слезем по стръмния улей до вр. Харамията.
Големите количества нов сняг от предния ден създаваха реални предпоставки за лавина. Моментът на старта на спускането ни по улея бе увековечен от камерата, за да добият представа роднини и приятели що за място е това.
Изводите от миналогодишния ни преход до х. Вазов са вече направени, беше изговорено доста и в доста крайности, но колкото и противоречиви да бяха те, за нас това ще остане едно незабравимо преживяване с множество красиви моменти във великата рилска пустиня.
A за финал тениска, инспирирана от новинарско интервю:
Leave a reply