След като две седмици си натискахме парцалите в сиво-кафевия опушен град, планинските хали започнаха отново да ни липсват и духом и телом. И именно затова, нашият добър приятел – вятърът, този път ни отвя не къде да е, а отново в Рилските висини. Раниците ни, дето има една приказка, не се бяха размразили още от поразчулото ни се „Вазовско скитане“, а сега отново трябваше да им се наложи да се подмятат над ледове, скали и пропасти.
На 14-ти февруари, в пълно бойно снаряжение, устремно започнахме трансферът си в посока спортната база на НСА в рилската местност Белмекен. От тази точка трябваше да започне преходът ни до хижа Белмекен и едноименният връх, извисяващ се на 2626м и примамващ ни с вида си чак от Пловдив. Бай Трифон (Зарезан) бе благосклонен към нас и ни подари хубаво време – Райчо щедро напичаше сградите на спортната база и двуметровите снежни преспи в цялата околност. Последваха рутинни приготовления и мотаене около превозното ни средство, след което започнахме да мачкаме снега зад спортната база в посока пътеката към хижа Белмекен.
Откриха се атрактивни гледки в посока юг – югоизток. Пирин гордо се виреше с първенците си Вихрен и Кутело, зад него се подаваше Славянка, а в източна посока се разливаше безкрайното море на Родопите. Вятърът се бе погрижил да образува страховити снежни форми по повърхността, които тутакси ни напомниха за отминалото преди седмици “бедстване” на х. Иван Вазов.
Пътеката към хижата преминава през ледниковата долина между Равни връх и вр. Белмекен, която ни предложи интересни гледки към стръмните скалисти склонове на изток и запад. Снегът бе в големи количества и от склоновете на вр. Каменити чал се беше изсипала и лавина дни преди ние да преминем от тук.
С прилично темпо, в 15:30 вече се спускахме по склоновете към Равничалското езеро, до което на един слънчев хълм се показа и постройката на хижа Белмекен.
Пристигнахме през красивата каменна постройка, намираща се на 2224м надморска височина. Тишината беше всепоглъщаща, а температурата беше осезателно по-ниска от предишният ни планински преход. Домакинът Жоро ни посрещна топло и ни настани, след което се отдадохме на така чаканият лично от мен обяд.
Както повечето хижи, в които съм бил, така и тази не остана по-назад с уникалният си уют. От каменното прозорче на кухнята се откриваше панорамна гледка към ихтиманската котловина и Стара планина от вр. Мургаш до вр. Ботев.
Бумтящата печка със сигурност ни приканваше да останем в кухнята, но нас ни чакаха важни дела – трябваше да си набавим питейна вода, както и да проправим партина до тоалетните, които бяха зад хижата. През цялото време бяхме дарени с компанията на немската овчарка Джек – същий планински вълк, който подскачаше активно в преспите около хижата. 😀
Източникът на вода беше самото Равничалско езеро, чиято ледена покривка разбихме с лопата, за да започнем да пълним бидона. Задачите бяха разпределени и всеки – кой с лопата, кой с бидон в ръка – работеше активно под последните слънчеви лъчи. С края на деня от всички посоки започнаха да се спускат туристи към хижата и в крайна сметка около печките се насъбрахме около 15 души балканджии, дошли да се порадват на тази красива местност.
Вечерта продължи с вино, сирена, месни деликатеси и боб чорба – подобаващо за празника. Заразказваха се истории за минали и бъдещи туристически приключения и времето минаваше неусетно.
На следващата сутрин планът ни беше да се покатерим на връх Белмекен. Преди това обаче трябваше да се отдадем на мекиците, които беше изпържила хижарката. С пълно мнозинство тези мекици бяха определени като „най-яките изобщо“.
И така – наядени и пълни с енергия, започнахме да се изкачваме към върха.
След час и половина акустирахме на причудливо обледеното теме на вр. Белмекен. На запад се открояваха множество рилски върхари и снежната шапка на Витоша, на север се простираше почти цялото старопланинско било, на изток в низините, подобно на море се беше разляла тракийската низина, а на юг и югоизток – Пирин и Родопите.
Прекарахме немалко време, заети със своеобразен обяд и фотографии, след което бавно се понесохме в посока първоначалния ни изходен пункт – някои карайки сноуборд, други марширувайки пеш.
След поредната ни рилска разходка се уверихме в две неща – че на Белмекен наистина е много хубаво и че със сигурност отново ще отидем да ядем мекици при Жоро! 🙂
“Връх Белмекен достига до вас благодарение на тениски “ЮБРЕ, КУРОРТЕ”“
Leave a reply