За много години, събратя, любители и ценители на сноуборда. Дано е снежна и изпъстрена с всевъзможни фън моменти! През 2012-та светът не успя да се свърши и се наложи все пак да измислим къде ще посрещнем новата 2013-та подобаващо. И понеже всички постоянно ми пискаха, че караме само из Родопите, тропнах по масата и казах – да бъде Боровец!
Речено – сторено! Направихме резервация в самоковско село, наречено Широки дол и се устремихме към рилските висини със сладостна тръпка! Японското (бел.ред. а всъщност е френското) ми возило пореше тракийската мъгла и аз силно се надявах горе на високото времето да е запазило зимния си облик и да ни ощастливи поне с 10-15см нов снежец. А такъв със сигурно имаше нужда, тъй като от няколко дни термометрите по курортите бяха постигнали някакви летни стойности от порядъка на + 10 градуса и бяхме особено обезпокоени. 😀
Пристигнахме в Чамкорията (разбирай Боровец) и картината не беше чак толкова лоша. Прехвърчаше сняг, а през нощта бяха паднали към 5 сантиметра бело, но под него не се знаеше какво се крие. Паркирахме гордо на паркинга до КВЛ и взехме да се приготвяме за нагоре. При нас дойде обаятелен човек в златната възраст, който учтиво ни попита “Докога че сЕдите на паркинга?”. След като се разбрахме, че ще сме за половината ден, он отвърна “Дайте пет уева, ама трее си ходите суед 17:00ч”. Козирувахме на шефа и се запътихме към “Ситняково” и “Мартинови бараки”. Бях преценил, че ще е редно да караме там, тъй като имах честта да изуча в занаята млади сноуборд кадри, а тамошните склонове са една идея по-полегати за начинаещите.
Метнахме се на лифта за Ситняково и пътувайки нагоре, под нас се откриха не особено очарователни гледки. Снежната покривка на места беше успяла единствено да боядиса боровинковите храстчета и боровите иглички в бяла премяна… В душата ми настъпи едно безпокойство, което прерастна в лек ужас, след като видях, че повечето писти са затворени, а тъй наречената Зелена беше покрита със смачкана от ратрака ледена кора, пръст, камъни и борови иглички. Начинаещите другари до мен ме питаха да не би да се наложи да карат върху това, а аз ги успокоих, че това е черен път, водещ към царската ловна хижа малко по-нагоре! 😀
Горе на Ситняково питах лифтаджиите кои писти работят, а те с измъчена усмивка ми казаха, че не работи нищо, освен плаца за начинаещи до горната станция и пътеката към Мартинови бараки.
Времето минаваше, така че не се чудихме много и се спуснахме към въпросните Мартинови бараки. Караше се по 0,5см нов сняг, покриващ ледената плоча, служеща за основа. 😀 От бараките надолу беше една идея по-добре, имаше посъбран изкуственяк, който замазваше липсата на естественяк… Да обаче! Червените ръкави, водещи пред хотел Рила, бяха изкусно остъргани до гладко и центърът на пистата представляваше магистрала от пързалящи се по задник скиори и бордисти, помитащи всичко по пътя си. Единственото спасение беше в кашата, избутана отстрани до борчетата и снежните оръдия.
Въпреки успокоителните ми слова и приканванията за смелост, новобранците ми се отказаха и отидоха да спортуват на трапезата, а аз и Жицо останахме да се борим с несправедливите боровешки условия.
Този път ползвахме услугите на лифта за Мартинови бараки. Въпросното съоръжение няма механизъм за забавяне на седалките при качване и слизане, което ни позволи да се насладим на няколко интересни падания, предимно на чужденци. Всеки един от инцидентите беше последван от благородните възгласи на лифтаджиите от сорта на “Ауе ти гледаш ли къде сядаш уе ееееееееей?!” , а щом някой се забавеше леко със слизането горе, шефовете надаваха вой: “Беги от тука уе еееееееееейй!”. Разбирам ги и ги подкрепям, не е лесно, когато животът ти поднесе работа като чиновник лифт.
Въпреки че условията не бяха никак розови, успяхме да покараме подобаващо. Даже успяхме да заснемем няколко кадъра, като планувахме на последното качване да направим основната фотосесия за деня! Да, ама не! Кацнахме на долната станция на лифта в 16:07ч , но очевидно бяхме закъснели. Началниците на лифта вече грижливо бяха покрили пропускателните въртележки с калъфчетата им и учтиво ни поканиха на нощно каране в 18:00ч . В последствие си казахме по няколко топли слова на изпроводяк и по живо по здраво се упътихме към паркинга.
С това приключи и последното ни каране за 2012г. , което не бе особено цветущо, но пък си беше каране, а това го прави яко… както и да го погледне човек! Може би половин метър нов сняг ще направи Боровец едно прекрасно място. Дано – си казваме ние и се надяваме следващото ни посещение в Рила да донесе повече фън!
Leave a reply