Не знам за вас, но лично аз обичам планината през зимата. Не че лятото е лошо, но през зимата има нещо магическо горе. Тогава царува онова бяло спокойствие и тишина, които до сега не съм срещал никъде другаде. Тихото господство на планината, необезпокояваните бели склонове, милиардите малки кристали, които проблясват под слънцето – неща, които могат да хипнотизират всеки. Сигурен съм, че се сещате за какво говоря и знаете, че тази атмосфера не може да се намери в 4 звездния хотел на Банско или на някой друг курорт, който пъпли от шумни туристи със ски. 🙂
Сега се сещам последният път, когато бяхме на Перелик беше толкова тихо, че чувахме размаха на крилете на гарваните. Беше неземно! Точно както Ментъла го нарече в статията – “планетата Перелик”.
За съжаление обаче това чувство на крилата свобода бързо се изпарява, когато се върнеш в града. Затова преди няколко седмици реших да си го припомня отново. Този път обаче нямаше да ида за един ден, както направихме крюто на Перелик, ами за няколко дена.
Мястото където щяхме да отидем ми беше напълно непознато. Единственото нещо, което знаех беше, че хижата горе е много малка, няма хижар и ще трябва да си я стопанисваме сами. Няма вода и токът стига колкото да захрани 2 лампи и едно радио, няма контакти. Сами с планината.
“back to the roots” – както е било едно време – диво! 😀
Стегнах си багажа, бях приготвил всякакви джунджурии за оцеляване, лекарства, др неща от 1ва нужда, дрехи, спален чувал, дслр камерата, един голям, тежък статив, сноуборда и разбира се снегоходките (без тях нямаше да се справя).
Раницата тежеше поне 20 кила, а още не бяхме напазрували.
След 4 часа път с кола, вече бяхме на “паркинга”, откъдето ни очакваха още 7км път до хижата. Разпределихме накупената храна, аз пристегнах още една чанта към раницата, нахлузих снегоходките и потеглихме нагоре. Очакваха ни 3 часа ходене в снега а вече беше почнало да се свечерява.
След час и половина вече нищо не се виждаше, бяха се счупили едни снегоходки, моята чанта с храна скъсала, половината от нас изморени, а все още не бяхме минали и 1/3та от пътя. Бяхме подценили прехода, затова решихме да се върнем.
Отседнахме в една къща в едно близко село за през нощта и на другия ден с нови сили тръгнахме пак по снежният път към хижата.
За щастие или не, редиците ни бяха оредяли, защото 4ма се бяха отказаха предната вечер. Аз драпах последен с невероятно тежката ми раница, която трябваше да свалям през 15 минути за да си почивам, това чудо ако не тежеше поне 25-30 кила, главата си режа. Снегът беше поне 3 метра и дори със снегоходките понякога се пропадаше до колена. До хижата бях тотално грохнал, звездички ми проблясваха посред бял ден, а краката ми се схващаха от преумора. За жалост нямам снимка, но по разкази съм изглеждал покъртително зле. 😀
Момента в който се покачих до хижата, седнах на снега, отдъхнах и вдигнах глава да се поогледам, разбрах, че бъхтенето си е заслужавало. Такава красота не бях виждал от много време. Постепенно умората в мен се изпари. След 15 мин вече бях готов за още. Мястото определено беше магическо, а хижата… тя беше черешката на тортата.
След като отключихме хижата, последваха часове на приготовление – да се заредят дърва, да се напали печката, да се напълнят тенджерите със сняг (за вода), да се разтоварят раници, да се наготви и още какво ли не.
По някое време излезах за да напълня тенджерата с още сняг, когато видях, че е настанала вечер. Може би най-красивата вечер в планината. Беше пълнолуние и снегът искреше под лунната светлина. Беше толкова светло и спокойно – неописуема красота. Просто магическо.
Следващите дни се ставаше винаги рано след това следваха снежни разходки, повече катерене в снега, по-малко фрийрайд, весели, уютни вечери в хижичката, а нощните разходки бяха задължителни.
Един от забавните моменти беше докато се спусках с борда по един стръмен склон, снегът под мен пропадна, а след части от секундата се озовах в една подснежна дупка. Страшно интересно! Отдолу се виждаха скалите и малки борчета, недокоснати от снега, живееха си спокойно, като в някаква снежна пещера, която аз успях да продупча. Забавното в случая беше, че именно за такива опасности (не е лошо да прочетете за тях) бях писал седмица по-рано, а сега се беше случило и на мен. Разбира се не беше нищо сериозно, бях изкарал късмет.
На последният ден по обяд тръгнахме обратно към колата. Стегнахме багажа, поподредихме, поизчистихме в хижичката, затворихме капаците на прозорците, заключихме вратите и метнахме раниците на гръб. Сега вече тези 7км път, които по-рано ми бяха взели здравето на изкачване, за повечето от нас бяха 7км фрирайд спускане.
Този кеф с думи вече не мога да го предам. За съжаление и снимки много няма, но повечето от вас знаят какво е. 🙂
Натоварихме всичко в колите и потеглихме, всеки по своя път. Привечер вече бях вкъщи – не изморен, а зареден с енергия, незабравими преживявания и желание за още!
Такива дни в планината мога само да ви пожелая, защото горе винаги е приказно.
Leave a reply