Приключения от планетата Перелик

 
 

Честита нова година първо и от мен ( mental ) ! Дано е успешна и много снежна за всички.

А сега да преминем към разказа затова, какво се случи на 29.12.2011 на връх Перелик. След като покарахме доволно по камъни и писти в Чепеларе, крю-то зажадня за дълбок сняг. Пък и трябваше да покажем на варненци, че от Родопите по-хубаво нема!

Дестинацията беше ясна – връх Перелик. Камерите много подозрително бяха спрели да работят, което значеше, че ще си имаме работа със снежните чудовища, но това не изплаши никого.

Снежното чудовище, от планетата Перелик.

 

Първият проблем, с които се сблъскахме бе :

Как да се поберем 4ма мЪжа в дребната витарка на z3o. Решението беше – много ентусиазъм, инжинерна мисъл и уменията придобити от години игра на тетрис. С две думи обстановката в малкия джип беше особено задушевна, а някои ( ще останат анонимни ) се жалваха, че не са си взели вазелин. * Само можем да се надяваме, че вазелинът е бил против напукване на устните * .

Пътуването от Пловдив до Перелик отнема около 2 часа – като маршрутът Пловдив – село Стойките не е особено труден и пътят беше добре почистен. Проходът Превала също беше в добро състояние и джипката газеше смело. Броени минути ни деляха от отбивката за заветния връх!

Когато се включихме в нея, сякаш попаднахме в друг свят, където снегът беше до над коляно, а пътят разкриваше страхотни гледки иззад всеки завой. Общо взето към тогавашна дата ( 29.12.2011 ), пътят въпреки че не беше опесъчаван беше в добро състояние, като 4х4 стана нужно чак, когато z3o с дрифт успя да изправи един завой и да ни набие в огромна пряспа.

Та, ако човек не се лигави и кара спокойно и едни добри зимни гуми на предно предаване ще свършат идеална работа!

Приключенията по снежния път обаче тепърва започваха за нас, защото решихме, че сме по-големи от снега – с мръсна газ подминахме хижа Перелик, като тайно се надявахме да успеем с джипката да достигнем параклисчето на върха. Естествено плановете ни се провалиха грандиозно, след като окопахме джипката. Следващите час – два преминаха в копане, въртене на гуми и бутане, целият зор беше да минем около 200-250 метра и да върнем витарката пред хижата.

Тук искам да благодаря най-сърдечно на групичката от Смолян, която ако не ни беше дала едно рамо, сигурно щеше да се наложи да палим верижното, за да ни измъкне. ( снимка на въпросното “верижно” няма да видите, защото не искаме “военните разузнавателни служби да ни дишат във врата”, а явно това става, когато хората публикуват снимки на военна техника в интернет )

След като превозното ни средство бе паркирано, решихме, че сме загряли достатъчно – 2 часа борба и бутане е повече от добра загрявка! Натоварихме раниците с провизии и разни ненужни неща и поехме по пътя към върха. Където бяха минавали моторни шеини или пък военна техника от поделението ходенето си беше направо лесно.

Слънцето препичаше, студът направо не се усещаше, въздухът ни се струваше плашещо чист, а очите ни не можеха да се нагледат на всичкия този сняг около нас. Всички единодушно се съгласихме, че Перелик е най-великото място на земята и раят поразително много прилича на него.

Колко беше снегът точно, така и не разбрахме, няма и да се наемам да давам точни мерки, но беше много! Поне метър! Дори над метър! Прекрасно! Великолепно! Снежно!

Тези табелки лятото май са на около метър, метър и половина над земята, а сега бяха доволно закопани.

За известно време си имахме и компания – перелишки вук, но явно не бяхме особено интересни, така че скоро въпросният Костматко ни изостави.

Идеята, която имахме за прекарването ни на Перелик беше да покараме малко из дълбокия сняг, а след това да отскочим до хижата, където очаквахме да има бокс, тръба и кикър. Бяхме получили достоверна информация, че всичко това е налично, а даже се надявахме да има и събратя сноубордисти там, с които да споделим снежното приключение.

За съжаление обаче уреди каквито и да било покрай хижата не открихме ( честно казано и не ровихме особено много ), а други живи душици там освен нас и пазачът нямаше. Така карането в своеборазният “парк” отпадна.

Остана ни план Б – каране по фрирайд терените + конструиране на огромен скок, вдъхновен от стотиците сноуборд филми, които сме изгледали. Скокът трябваше да ни хвърля на много високо и ние спокойно да си падаме в пудрата, за която вече бяхме сигурни, че е поне 2 метра. Но и този план за най-голямо съжаление остана неизпълнен, заради отиващото си слънце. Все пак успяхме да си вземем огромна доза фрирайд, която направи преживяното незабравимо.

Набързо набелязахме няколко терена, които смятахме, че ще са много приятни за каране и катеренето започна. Ето ги и въпросните няколко маршрутчета :

Това е маршрутът за прибиране към хижата от върха, започва от хълмчето над параклиса и привършва чак долу до хижата, като пресича няколко пъти очертания път за върха, готиното е, че всяко пресичане е своеобразен дроп и човек може да се покефи малко и на въздушно време 🙂

Ето и един маршрут-загрявка, за да се достигне през цялото време се върви по пътя, докато се достигне хълмчето, което е старт – там вече се излиза от пътя и смело се гази през дълбокия сняг до върха на хълмчето. От там спускането може да приключи чак до така наречената “меча къща”, илюстрирана на снимката по-долу.

Синята маркировка повтаря горният маршрут-загрявка, а зелената описва едно много приятно и бързо спускане, което само аз ( mental ) и z3o направихме.

Първото спускане за деня беше по линия, която за съжаление не успяхме да маркираме. Първо трябваше да достигнем на броени метри от военното поделение, което се намира на самият връх. Противопоказно е да се влиза след бариерата, защото може да ви застрелят 😀 ( не е майтап! ) .

На около 50 метра от знакът “влизането забранено” изоставихме пътя и стремоглаво се спуснахме по склона, водещ към поток, който беше затрупан от сняг. Лятото този склон е покрит с гаден и бодлив клек, но сега снегът беше заличил всякакво вредно клеково присъствие, препядствие бяха само иглолистните, които всъщност само правеха спускането по-забавно. Този маршрут си беше доста дълъг, но за съжаление и той приключи.

Краят му може да се открие в началото на фрирайд теренът, маркиран със зелено ( зяпайте снимките по-нагоре ). Ето и малко позьорски кадри 😀

 

В края на това първо каране всички незнайно защо бяхме страшно уморени, седнахме, полюбувахме се на гледката и заредихме телата, кой с каквато течна и твърда енергия си носеше. Знаехме, че ни чака нещо много “приятно” – катеренето в дълбокия сняг. До този момент бяхме вървяли само по следи – били те от шейни или пък верижни машини. Идваше моментът да си заслужим фрирайда пред планината 😀

Тук общо взето всичко опира до физическа подготовка. Ходенето в дълбок сняг без снегоходки е един малък ужас. Добре, че се досетихме какво сме гледали във филмите и започнахме да го прилагаме, а именно :

Забиваш борда, правиш 1-2 стъпки, вадиш, забиваш отново и така докато не се окажеш на върха.

След около 15-20 минути катерене бяхме на върха на теренът, очертан в зелено. Само аз и z3o бяхме достатъчно луди да го пуснем, като знаехме, че след това ни чака отново катерене, но пък кефът цена няма, така че си доставихме тези ~50 секунди неописуем кеф, като разпорихме недокосвания сняг.

Слънцето обаче вече почти се беше скрило зад върховете, което значеше, че трябва да побързаме. Все пак останахме 5 минутки в подножието на хълма, за да се насладим на оглушителна тишина. Беше толкова тихо, че се чуваше звукът от размахването на крилата на птиците, минаващи над нас. Страхотно и малко плашещо.

Още 10-20 минути и вече бяхме на върха, готови да се спускаме по лилаво-маркирания маршрут, който щеше да ни отведе до хижата. Полюбувахме се на залязващото слънце, препикахме върхът, за да се знае, че сме били там и ни оставаше само последното фрирайдче за този дълъг ден.

Останалите вече ни чакаха и подготовката по потеглянето започна, но на z3o му хрумна, че може да се спуснем с дъските по пътя, идеята беше толкова добра, че нямаше как да се подмине тази възможност. Разбира се пропуснахме факта, че след броени минути се стъмва. Джипката се изстреля напред в сумрака, като ни остави на гол ентусиазъм, слаб наклон и падащ мрак.

Тръпката беше голяма – всяко борче беше чудовище чакащо да те нападне, всяка сянка в нощта се опитва да ти отнеме живота или поне така бе в моята глава 😀 .

Скоро настигнахме джипката, аз се прехвърлих вътре, но z3o реши да продължи лудостта, като смело се захвана за задната гума и се провикваше да даваме газ по завоите надолу, докато той се дърпаше зад нас. Снимки няма, но и по-добре … ако родителите ни ги бяха видяли имам усещането, че щяха да останат дълбоко притиснени за душевното ни състояние 😀

В заключение мога да заявя, че планетата Перелик е велико място. А Влади и Мария с изборът си, да прекарат този прекрасен слънчев ден на Боровец се прекараха грандиозно! Защото точно в този момент, нямаше по-добро място от Перелик.

Leave a reply