“Като увертюра на този неповторим разказ ще поясна, че в следващите редове вие не само ще разберете нещо повече за седемте рилски езера, вие ще погледнете света през очите на един небезизвестен гений.”
– z3o
кликни тук за да прочетеш повече…
Докато всички повтаряме „хайде бе…няма ли да идва вече тази зима”, лятото напук на всичките ни желания за сняг е в разгара си и слънцето безпощадно изпарява от мозъците ни всяка сноубордистка мисъл.
И така, изнемогващи в жегата, една хубава петъчна вечер ни дойде творческата идея рано на другата сутрин да посетим небезизвестните седем рилски езера! Ентусиазмът си каза тежката дума и в 7ч. сутринта в събота бойният отряд се чакаше на Шел-а на пазарджишко шосе.
Колоната се понесе славно в посока запад и три часа по-късно,след преминаване на безбройните баирчета и серпантини на планинските пътища, се озовахме пред долната лифтова станция на седалковия лифт „Паничище – х.Рилски езера”. Нарамихме раниците и доволни, че сме се спасили от градския летен зной, се натоварихме на лифта и се заклатушкахме нагоре (това е най-клатещият се лифт, на който съм се возил…EVER).
Под лифтовото трасе се вие черният път, по който истинските себеуважаващи се туристи движат нагоре към хижата. След 15мин. излязохме от горския пояс на планината и се озовахме из алпийските безкрайни поляни на Рила планина. Моментално вниманието ни беше привлечено от солидното количество сняг, успял да се задържи по планинските улеи и усоета.
Миг по-късно бяхме успешно стоварени непосредствено пред хижа Рилски езера – добре изглеждаща постройка, издигната в края на 80-те години на миналия век, видимо поддържана и интензивно функционираща. Намирахме се на 2135м над морето и в температурно отношение това се усещаше доста отчетливо. Нагоре по ледниковата долина на езерата сутрешната мъгла все още не се беше вдигнала и гледката беше леко мистична!
Разгърнахме старите туристически карти и пред нас се откриха два вариянта за маршрут. Единият беше да потеглим от най-ниските езера – „Долното” и „Рибното” и да се движим нагоре по дъното на долината, преминавайки през всяко по-горно езеро последователно.
Другият вариянт беше да поемем нагоре по пътеката вдясно от хижата, да се покатерим на платото, откъдето започват прочутите улеи на рилските езера, за да имаме по-хубава гледка към ниските езера.
След кратка дискусия избрахме втория вариянт и хукнахме нагоре по козята пътека! Пътят ни минаваше покрай паничковия влек на хижата, който зимата те качва до кота, откъдето можеш да поемеш или към улеите (не го препоръчвам на бордистите с ниско ниво на подготовка), или пък да се спуснеш по полегатото голо бърдо в посока хижата, което предоставя доста добри условия за фрийрайд зимно време.
това е улей, сниман отгоре.
Преминахме и над улеите, които отгоре изглеждат още по-атрактивни. В ниското се виждаха като от птичи поглед „Долното езеро”, „Рибното”, „Трилистника” и „Близнака”. Гледката, разбира се, беше доста приятна като цяло. Единственият проблем беше, че половината китайски народ бе решил да се поразходи на Рилските езера този уикенд.Хора на огромни стада пъплеха по пътеките и беше трудно да се разминеш с тях, насред планинската пустош.
Първата ни спирка беше на езерото „Бъбрека”. Формата му, както всеки би се досетил, даваше и неговото наименование. Порадвахме се на бистрата му вода и продължихме нагоре по камениста пътека, увеличаваща доста стръмнината си. Преспите станаха повече и решихме да спретнем един хубав бой със снежни топки, пък и макар в края на месец юли.
Покрай нас се редуваха стръмнини, сипеи, поточета и водопади и след половинчасово катерене по камънаците цъфнахме на поредната ледникова тераса, където се намира езерото „Окото”. Първото впечатление ни беше,че половината езеро все още е заледено. Точно бяхме започнали спор, защо пък това езеро са го кръстили така, когато един възрастен турист ни поясни всичко. В края на лятото,когато ледът изчезне,погледнато от по-високо, това езеро отразява облаците и синьото небе по такъв начин, че прилича именно на синьо око. Повярвахме му и не губихме време за почивки.
Пътят нагоре беше все толкова стръмен, чак до най-високото от седемте езера – „Сълзата”. Седнахме край заледения му бряг и видяхме на пояснителната табела, че се намираме на 2535м надморска височина. Голямата част от човешките конвои обръщаха наобратно именно тук, но ние бяхме доста ненаситни за туристически подвизи и продължихме още нагоре – към Вазов връх, който е и най-високото място в района на седемте рилски езера.
Вървейки по неговите склонове видяхме огромни количеста запазен и непрекъснат сняг. Тук се почувствах страшно прецакан, че не съм си взел борда и лопатата. Мястото беше идеално за един приличен кикър, имаше и наклон за добра засилка, имаше и добър терен за хубава попивка… изобщо всеки се почувства като Къци, след като публиката не се е засмяла на вица му.
Минути след това стигнахме и до крайната цел на похода ни – Вазов връх. Гледката от него е уникално добра. На север се виждат езерата – амфитеатрално подредени. Още по-далеч на север в ниското остава Витоша и Верила. На изток се възвишават вр. Мальовица и Мусала. На юг в ниското се белее Рилският манастир,а във височина се очертават билата на Пирин. Изобщо, намирахме се на място, което никой не искаше да напусне в близките два часа, но времето си казваше думата и трябваше да поемем дългият обратен път към хижата.
Вазов връх е това
Тръгнахме бавно и славно,като този път решихме да минем през долината на х.Седемте езера (различна от х.Рилски езера), непосредсвено покрай бреговете на „Рибното езеро” и „Трилистника”. Колкото повече слизахме, толкова по-горди се чувстахме колко високо сме били час преди това.
В 18ч. вече бяхме натоварени на лифта и се люлеехме обратно към Паничище, изморени, но определено много доволни от видяното. Всеки беше сигурен в едно – че когато падне снегът, ще сме пак тук ,но този път летящи по алпийските улеи над хижата!
Да благодарим на Братчеда за тази статия! Таз година статия, Братчед, догодина – две! 😀
“Като увертюра на този неповторим разказ ще поясна, че в следващите редове вие не само ще разберете нещо повече за седемте рилски езера, вие ще погледнете света през очите на един небезизвестен гений.”
– z3o
кликни тук за да прочетеш повече…
Докато всички повтаряме „хайде бе…няма ли да идва вече тази зима”, лятото напук на всичките ни желания за сняг е в разгара си и слънцето безпощадно изпарява от мозъците ни всяка сноубордистка мисъл.
И така, изнемогващи в жегата, една хубава петъчна вечер ни дойде творческата идея рано на другата сутрин да посетим небезизвестните седем рилски езера! Ентусиазмът си каза тежката дума и в 7ч. сутринта в събота бойният отряд се чакаше на Шел-а на пазарджишко шосе.
Колоната се понесе славно в посока запад и три часа по-късно,след преминаване на безбройните баирчета и серпантини на планинските пътища, се озовахме пред долната лифтова станция на седалковия лифт „Паничище – х.Рилски езера”. Нарамихме раниците и доволни, че сме се спасили от градския летен зной, се натоварихме на лифта и се заклатушкахме нагоре (това е най-клатещият се лифт, на който съм се возил…EVER).
Под лифтовото трасе се вие черният път, по който истинските себеуважаващи се туристи движат нагоре към хижата. След 15мин. излязохме от горския пояс на планината и се озовахме из алпийските безкрайни поляни на Рила планина. Моментално вниманието ни беше привлечено от солидното количество сняг, успял да се задържи по планинските улеи и усоета.
Миг по-късно бяхме успешно стоварени непосредствено пред хижа Рилски езера – добре изглеждаща постройка, издигната в края на 80-те години на миналия век, видимо поддържана и интензивно функционираща. Намирахме се на 2135м над морето и в температурно отношение това се усещаше доста отчетливо. Нагоре по ледниковата долина на езерата сутрешната мъгла все още не се беше вдигнала и гледката беше леко мистична!
Разгърнахме старите туристически карти и пред нас се откриха два вариянта за маршрут. Единият беше да потеглим от най-ниските езера – „Долното” и „Рибното” и да се движим нагоре по дъното на долината, преминавайки през всяко по-горно езеро последователно.
Другият вариянт беше да поемем нагоре по пътеката вдясно от хижата, да се покатерим на платото, откъдето започват прочутите улеи на рилските езера, за да имаме по-хубава гледка към ниските езера.
След кратка дискусия избрахме втория вариянт и хукнахме нагоре по козята пътека! Пътят ни минаваше покрай паничковия влек на хижата, който зимата те качва до кота, откъдето можеш да поемеш или към улеите (не го препоръчвам на бордистите с ниско ниво на подготовка), или пък да се спуснеш по полегатото голо бърдо в посока хижата, което предоставя доста добри условия за фрийрайд зимно време.
това е улей, сниман отгоре.
Преминахме и над улеите, които отгоре изглеждат още по-атрактивни. В ниското се виждаха като от птичи поглед „Долното езеро”, „Рибното”, „Трилистника” и „Близнака”. Гледката, разбира се, беше доста приятна като цяло. Единственият проблем беше, че половината китайски народ бе решил да се поразходи на Рилските езера този уикенд.Хора на огромни стада пъплеха по пътеките и беше трудно да се разминеш с тях, насред планинската пустош.
Първата ни спирка беше на езерото „Бъбрека”. Формата му, както всеки би се досетил, даваше и неговото наименование. Порадвахме се на бистрата му вода и продължихме нагоре по камениста пътека, увеличаваща доста стръмнината си. Преспите станаха повече и решихме да спретнем един хубав бой със снежни топки, пък и макар в края на месец юли.
Покрай нас се редуваха стръмнини, сипеи, поточета и водопади и след половинчасово катерене по камънаците цъфнахме на поредната ледникова тераса, където се намира езерото „Окото”. Първото впечатление ни беше,че половината езеро все още е заледено. Точно бяхме започнали спор, защо пък това езеро са го кръстили така, когато един възрастен турист ни поясни всичко. В края на лятото,когато ледът изчезне,погледнато от по-високо, това езеро отразява облаците и синьото небе по такъв начин, че прилича именно на синьо око. Повярвахме му и не губихме време за почивки.
Пътят нагоре беше все толкова стръмен, чак до най-високото от седемте езера – „Сълзата”. Седнахме край заледения му бряг и видяхме на пояснителната табела, че се намираме на 2535м надморска височина. Голямата част от човешките конвои обръщаха наобратно именно тук, но ние бяхме доста ненаситни за туристически подвизи и продължихме още нагоре – към Вазов връх, който е и най-високото място в района на седемте рилски езера.
Вървейки по неговите склонове видяхме огромни количеста запазен и непрекъснат сняг. Тук се почувствах страшно прецакан, че не съм си взел борда и лопатата. Мястото беше идеално за един приличен кикър, имаше и наклон за добра засилка, имаше и добър терен за хубава попивка… изобщо всеки се почувства като Къци, след като публиката не се е засмяла на вица му.
Минути след това стигнахме и до крайната цел на похода ни – Вазов връх. Гледката от него е уникално добра. На север се виждат езерата – амфитеатрално подредени. Още по-далеч на север в ниското остава Витоша и Верила. На изток се възвишават вр. Мальовица и Мусала. На юг в ниското се белее Рилският манастир,а във височина се очертават билата на Пирин. Изобщо, намирахме се на място, което никой не искаше да напусне в близките два часа, но времето си казваше думата и трябваше да поемем дългият обратен път към хижата.
Вазов връх е това
Тръгнахме бавно и славно,като този път решихме да минем през долината на х.Седемте езера (различна от х.Рилски езера), непосредсвено покрай бреговете на „Рибното езеро” и „Трилистника”. Колкото повече слизахме, толкова по-горди се чувстахме колко високо сме били час преди това.
В 18ч. вече бяхме натоварени на лифта и се люлеехме обратно към Паничище, изморени, но определено много доволни от видяното. Всеки беше сигурен в едно – че когато падне снегът, ще сме пак тук ,но този път летящи по алпийските улеи над хижата!
Да благодарим на Братчеда за тази статия! Таз година статия, Братчед, догодина – две! 😀
Leave a reply