Най-добрите лонгбордисти на Балканите се събират тази събота, 11 май, в Борисовата градина.

Но първо да отговорим на въпроса що е това лонгборд. В но.ски блогът вече сме размишлявали по темата, както за лонгборда така и за мястото му в българските сърца. Но най-добре вижте ги сами:

“Да караме лонгборд в България – мъка или кеф? Интервю, видео и снимки!“

“Женки карат лонгборд.“

“Пак лонгбординг, ама този път само с мацки!“

И сега, когато всички знаем за какво иде реч, предоставяме на вашето внимание „Лонгборд срещата на годината”, организирано от фен страницата “Longboarding Bulgaria”!

Програмата за 11 май, тази събота, в София, в Борисовата градина:

Неофициална част (само за лонгбордисти):
12:00 – 12:30 – събиране на НДК
12:30 – 15:00 – Sofia treck; маршрут: Бориз ТРИ – Гоце Делчев – Южен парк – Витошка – Солунска – Паметника – Спотът на Борисова (10-15 км)

Официална част:
15:00 – събиране на Борисова градина
- workshop от Longboarding Girls Crew Bulgaria
- демо тест на дъски
- слайд сешън
- бест трик сешън
- слалом
- денс
- бира сешън (фрий фор ол от бар Петък)

20:00 - 2 години LongDayBoarding – барбекю парти в Grind House – много музика, meat wheels за всички (+ веге месо за вегемашините, торта от моркови и тн), клипчета и веселба

след 00:00 – найт сешън (който има сили и не е много пиян!)

Очаква се годишната среща в събота да събере както местните райдъри, така и най- лудите глави от Румъния, Сърбия и Гърция. Организаторите очакват общо над 250 участници.

Официалната част на събитието започва в 15 ч. в Борисовата градина. Програмата включва сесии по слайдинг (дрифт с дъската), трикове, слалом. Всеки, който изяви желание, ще има възможност да тества дъските, осигурени от спонсорите, а момичетата ще получат специален съпорт за първите си стъпки от крю-то Longboard Girls Crew Bulgaria. Няма да се мине и без бира и музика (осигурени от бар Петък), така че присъствието ще е интересно дори и за тези, които не намерят смелост да скочат на дъските.

Вижте официална страница на събитието във Фейсбук!

Снимките са благодарение на Мартин Раднев. Благодарете му във Фейсбук тук.

Нека бъдем честни един към друг. Да се озовеш със сноуборд на равна писта е също толкова гадно и мъчително, колкото да ти сервират топла бира посред лято.
Но докато една топла бира може да бъде подменена с две студени, то една равна писта бива доста по-трудна за преодоляване. Именно затова решихме да помогнем с няколко популярни и не толкова популярни идеи!

1. Като начало и ПЪРВА идея, която е най-близка до акъла – Не Спирайте На Равно! ЯКО ШУС!

Засилвайте се отгоре, давайте повече газ!

2. Ако въпреки скоростта, движещото ви се тялото бързо достига покой – Ваксайте Си Борда! Това е нашият ВТОРИ съвет. Хубаво, обилно ваксане преди пистата. Има различни вакси за различен сняг, има скъпи, има евтини – все тая, мажете с каквото имате, важното е да се лъзгате повече!

Правете си заливка на борда, още по-добре, но това не значи, че после пак не бива да ваксате. Изобщо ваксането е хубаво нещо. Използвайте го!

3. И все пак, равното ви е изненадало, ваксата не е била достатъчна и както се случва при корабите, така и при сноуборда, без движение няма управление. Тогава идва ред на друг ТРЕТИ вид способи, които изискват бързината на котка, силата на бик и издръжливостта на римски пехотинец. Откопчавате автоматите, хващате борда под ръка и такър-такър пешачката до следващото стръмно.

Кат’ пич!

4. В случай, че нямате достойнство или ви е все тая какво мислят хората за вас – то нашият ЧЕТВЪРТИ съвет е именно за вас!
Заемете възможно най-недостойната поза, за която може да се сетите – изпънати ръце, забити в снега пред вас, краката – изправени на пръсти, така че кантът на борда да забие хубаво в снега, а дупето дигнато възможно най-нависоко. Така вече изглеждате като да сте се приготвили за съвокупление, но за изненада на връхлитащите зад вас партньори, вие започвате полу-лазейки, полу-тичайки на 4 крака да се придвижвате напред като преодолявате равното по-най неефективният възможен начин.

5. И все пак, никой не иска да изглежда като идиот или да върви пеш по пистата, нали така? Точно затова тук идва ПЕТОТО ни предложение. Вместо да откачате двата крака от борда, то нека да бъде само единият!

Става дума за така нареченото скейтване, един от първите уроци, които всеки сноубордист трябва да умее, поне малко. Движението на задният, откопчан крак е естествен, без значение пред или зад дъската, той прави повтарящи се, загребващи побутвания. Стараем се тежестта на тялото да е върху сноуборда, като си представяме, че той е нашият кораб, а бутащият крак единственото ни гребло. Ако е трудно, залитате и подскачате за да не паднете, то значи сте на прав път да го осъвършенствате.

6. ШЕСТО предложение, за хора тарикати, мързеливи, но с умения и физически качества. За да не откачаме борда от краката си, тъй като ни мързи или не ни се губи време, то нека бордът стане продължение на нашите крака.
Това решение има различен облик в зависимост от изпълнителя му. Най-често се изразява в некоорденирани подскоци, наподобяващи движението на риба озовала се на сухо. Не така. Пинизът е да използваме върховете на сноубордът (носът и опашката) като два странноизглеждащи крака.

Заставаме с лице към желаната посока. Представяме си, че в двата края на борда има две обувки и ще се стараем да вървим с тях. Даваме тежестта си първо на носа като го огъваме, без да приклякаме, с изпънато тяло. Като дърво. Със същият крак натискаме напред с пръсти, за да “захапе” кантът и изнасяме другят си крак напред, като едновременно и право пропорционално прехвърляме тежестта си в диагонална посока (напред и към изнасящият се крак). В този момент напрежението, създадено в огънатата носова част, се освобождава и спомага за предприетият от нас лек подскок напред. Същото упражнение се повтаря с опашката на борда, докато не стигнете до стръмното. Лесно е и се хваща много бързо.

7. Ако обаче не си от хората, които обичат да се напъват и те мързи да мърдаш, няма проблем! Ето го СЕДМОТО ни предложение – скиорски впряг!
Кой каза, че скиорите нямат предназначение на пистата? Няма такова нещо. Ските и скиорите са умишлено създадени, подсъзнателно програмирани за да служат на сноубордистите като “дърпало”.

Това не е шега, нито измислица. Те самите го усещат и много често не могат да се сдържат да ви подадат едната си щека за да ви извозят до края на равния участък.
Така че, заседнете ли на равно, оглжедайте се за някой щекар, той сам ще ви предложи да ви дърпа.

8. Горните предложения не ви удовлетворяват? Ако сте гийк, хай-тек джънки или инжинер по душа и професия, то ето идеалното ОСМО решение за справяне със заравнените пистови участъци.
На вашето внимание – механичната сноуборд система за предвижване на Мат Гарднер. В този случай човешка енергия не бива похабявана. Всичко нужно е инсталирано върху сноубордът. Загребващи колела, електромоторчета, батерии и стартиращо копче. Идва равен участък – няма проблем!! – цак копчето – чакър, чакър, (30мин по-късно) чакър, чакър – БАМ – първите два метра са минати! Денят е пред вас, по-важен е айлякът! Той ще спаси света, не лудите дет скачат…

Надявам се, идеите ни да са ви от полза! Лазете! Вървете! Подскачайте! И знайте, че на запад това се е превърнало в спорт. Хора със сноуборд преодоляват километри от заснежени равни площи, превръщайки крос-кънтри сноубординга не просто в спорт а в бъдеща нова олимпийска дисциплина.

Емблематична компилация от примери. Ето защо не обичаме да караме ски.

…и ВИДЕО!

В следващите редове ще станете свидетели на излагащите и неочаквано любопитни подробности около новото ни сноуборд видео от Франция! Възхитете се на биполярното ми интервю, което ни почесва зад ушите.

Но преди това, позволете ми да ви представя за пореден път най-новото, най-първо и най-яко сноуборд видео на нашето крю!

ZEO: “Тук, при мен е създателя на видеото – Капитан Зео Войвода, който сам саминък си е играл да рови и избира, реже и изрязва не едно, а цяла дозина видео материал.
Първо, позволи ми да те поздравя за видеото. Разкажи ми малко повече за него.”

Kапитан Зео Войвода: “Здравей и благодаря! Всъщност това видео не трябваше да е нищо особено. Не сме снимали целенасочено, ами кой когато му скимне и то в повечето случаи аз, причините са обясними. По-късно ни дойде идеята да изберем по-емблематични моменти от престоя ни във Франция и да ги свържем едно за друго. Разбира се, в процеса на работа, нещата се изкривиха и стана такова, каквото е.”

ZEO: “Ок, значи това видео е повече в смисъла на видео албум от Валмение за вас си, така ли?”

Kапитан Зео Войвода: “Да, четеш ми мислите!”

ZEO: “Тогава защо е цялата тази гиролтия? Сложил си интро, лого, щуротии… всичко това би било НЕнужно, ако видеото е само за спомен. Трябва да има и друга цел. Кажи си я, знам че си я мислиш.”

Kапитан Зео Войвода: “Ами, разбира се, ние сме нарциси! Егоцентрици, на които много им се иска да са в средата на тълпата!
Но може да се каже, че има и друго, да.
Това видео също така го посвещаваме на всички, които едва ли не ги е срам от това, че не умеят никакви трикове, не са достатъчно куул на пистата и че някой бил карал много по-добре. Често, знам, че никой не си го признава (дори и аз :D), но човек се спаружва от тези мисли. Демек спира да си прави истински кефа, не се отпуска.
Това е глупаво, нередно и ние никак не го подкрепяме! Не сме психиатри, нито пък и ще парадираме че с видеото ще ги накараме да се чувстват по-добре. Но гордо показваме, че сноуборда е идиотска забава, не е състезание, ами способ за разпускане и на първо място спорт! (not)
Дали ще си на пистата, извън нея или на някой 6 метров кикър – все тая. Важното е на края на деня да ти е леко на душата, весело и доволно от изминалото каране!

ZEO: “Браво, много добре го каза и аз те подкрепям в това. Що се отнася за интрото, можеш ли да обясниш на аудиторията, какви са тея кебапчета и ножове и като цяло WTF е това лого?”

Kапитан Зео Войвода: “Ами, да, мога. Просто това беше песента, коята не спряхме да пеем по лифтовете през тези 7 дни, простащината трябваше да продължи и във видеото.”

ZEO: “Разкажи ни малко за този курорт Валмение.”

Kапитан Зео Войвода: “Разказвахме ви вече. Седем статии написах още тогава, а за курорта Ментъла даде доста полезна информация тук.”

ZEO: “Ок, а що се отнася до зрелищните трикове и спиращите дъха моменти?”

Kапитан Зео Войвода: “Има много… падания. Това беше основното, което ни се случи. Искам да кажа на зрителите да не се точат за нищо специално. Няма трикове, няма рап, само забава на снега. …и един отчаяно як опит за предно салто, който всъщност се нарича “Чова Флип” – запазена марка, представлява падане по гръб със завъртане през глава, въпреки това е мега як! “

ZEO: “Видях го и аз, много стилен трик, браво! Кажи набързо за музиката и да ходя да разпитвам другите карачи, че те тръпнат в очакване.”

Kапитан Зео Войвода: “Ами музиката е най-добрата в целия свят, затова си пасват така добре с видеото. Втората песен – кептън казанова – я намерих в една компилация на стереолисицата – stereofox.com, за което им благодаря. Да са живи и здрави и все така да пишат за ъндърграунда. :)”

ZEO: “Тук е и магистър Ментъл чака да бъде интервюиран.
Ко стаа, Ментъл. Имаш ли нещо да кажеш за ексклузивното ни интервю? Можеш ли да обясниш защо така съкваш в видеозаснемането? :D”

Магистър Ментъл: “Никой артист не е разбран в своето време, само това ще отговоря на първият въпрос.”

ZEO:“Ти стана популярен с твоите изказвания, най-вече с думите “скиорска му работа”, кажи ми какво мислиш наистина за тях?”

Магистър Ментъл: “Ами то се вижда във филма – кара ски, кара ски и бам ските се откачат, а заблуденият скиор по очи и реве за майка си, баща си и други далечни роднини.”

ZEO: “Здравей, Братчед. И теб те има във видеото, макар и за кратко. Другият път обещаваш ли да се снимаш повече?”

Братчедa:“Здравей! Значи … мимолетната ми поява в кадър би могла да се обясни със самата ми същност като личност. Не харесвам шумотевицата, суетнята и светлините на камерите. Хора също не обичам. Скоро смятам да се замонаша и да стана послушник в Бачковския манастир. Затова се стремя да избягвам обективите, срещите с хора и всякакви живи същества. Рейсвам покрай тях със страшна сила и си бича айляка сам самичък!!! Не обещавам по-обстойно влизане в кадър за в бъдеще!”

ZEO: “Хората ме помолиха да те попитам. Главата толкова ли ти е голяма или само каската?”

Братчеда:“Голем човек – голема глава! Haters gonna hate, баЦе!”

ZEO: “Бобо, ти си една от главните звезди във видеото с най-епичните падания. Много ме питаха как така си толкова як. Кажи ми каква е тайната?”

Бобо: “Ха привет на всички! Както всички знаят фейсплантовете са ми коронния номер и изобщо не ми е за първи път да направя шоу пред публиката. И все пак, най-важното е винаги да си правиш кефа на макс докато караш, точно както правя и аз всяко едно каране, било то по пистите или през пудрата.

Иначе все пак, някой в това крю трябва да е як и защо да не съм това аз. Все пак млад, богат, програмист, харизматичен, висшист – направо пуси магнет! А тайната нивгаж няма да я издам, но тя в “никакъв случей” не е свързана с всекидневното купонясване. “

ZEO: “А тъпо ли ти е, че скиор ти стана зет?”

Бобо: “Ебаси въпроса, честно! Не е лесно да имаш за зет щекар, защото това е огромна отговорност! Трябва да му разхлабваш автоматите преди каране без да те види, трябва да строиш кикъри, на които да си чупи ръцете и т.н. Хаха, и все пак редно е да питаш Жицата, той какво мисли по въпроса! “

ZEO: “Мара Жица, благодаря ти че се съгласи да направиш камео в нашето видео, жалко само че не те заснехме как пееш “месо на шиш”. Много млади и красиви жени ме помолиха да те попитам… затова кажи ми как си изкара във Франция и защо така не попадна за по-дълго в кадър?”

Жицата: “Ами като за първи път..без кръв беше малко странно, но го приемам и по този начин. Спомена ще го пазя вечно в съзнанието си и знам, че ще ме разхлажда в топлите летни дни.
С две думи – уникално изживяване – широки и поддържани писти, готини хора, евтина бира – чудеса!
Иначе за кадъра, ако питате…нали знаете – който е с най-дългата пръчка – държи микрофона.. “

ZEO: “И накрая, за десерт, приветствувам скиора с жълтите гащи.
Мара-Тонка, кажи кога ще затегнеш автоматите на ските и какво мислиш за видеото.”

Антон скиора: “Предвид актьорския състав и високия ни професионализъм ,въобще не изненадва и комичния привкус на тази първа по рода си мегапродукция. Мисля че видеото е гледаемо, което до голяма степен е благодарение на моето присъствие:) Автоматите викам да не ги барам, да не изгубим аудиторията”

ZEO: “Добре, а иначе яко ли е да си скиор в компания на хейтъри, които ненавиждат и бесят скиори?”

Антон скиора: “Иска ли питане? Голям кеф, предвид че ги разминавам почти всичките, ама всеки мрази красивите и умни карачи……това ме мотивира”

ZEO: “Кажи ми кога ще ти заварим ските една за друга?”

Антон скиора: “Първия който си разполови борда получава моите адмирации и твърдо обещание да си помисля по въпроса…”

Поради огромният интерес, многото въпроси и международното положение, сега ще станете свидетели на първото по рода си ревю на курорта Валмение.

Въведение

Най-първото нещо което трябва да знаем за Валмение, е че името се изписва на латиница като Valmeinier. Френска му работа общо взето – пишат 100 букви и после си измислят правила да не ги четат. Простено да им е.

Курортът Валмение, както повечето от вас вече подозират се намира на френска земя, близко до границата с Италия ( на около 80км ). Валмение е част от по-големият курорт Галибер-Табор, чието име идва от двата най-високи върхове в околността, които се извисяват до над 3000м. Интересно е да се спомене, че в този район се намира и един от най-високите пътища в Европа, проходими с кола, като често именно планинският проход Галибер е най-високата точка, до която колелистите от Тур дьо Франс достигат.

Заредени с тази така полезна информация, можем да преминем до няколкото начина за достигане на Валмение от българска почва.

Как да стигнем?

Начин 1 – разбира се е с организиран транспорт, качвате се на колата/бусчето/рейсчето, което предварително сте организирали и напълнили с достатъчно на брой хора и после пътувате, пиете и простеете в разстояние на 30 часа. Дълъг и продължителен момент. Изпитание за духа и тялото. Кофти вариант.

Начин 2  – ровичкате в интернет няколко месеца преди дори да има спомен от сняг по френските писти, естествено търсите ефтини самолетни билети до Милано или Торино или Гренобел.
Ние пробвахме варианта до Милано и общо взето нещата седят ето така:

* Със самолет до Малпенза (Миланското летище, което е на около 50км от Милано),
сдобивате се с билет до Милано ( http://www.malpensashuttle.it/ ) Цената за двупосочен е 16 еврака. Рейсът пътува около 40 минути, след което ви разтоварва на 5 минути от централната миланска гара.

* От централна гара хващате миланското метро до гара Гарибалди, където ще си чакате ТЖВ TGV France-Italy 9240, за което предварително трябва да сте си купили билети от тук сайта от дето взехме билетите, цената е около 30 евро в 2те посоки.

* С влакът се возите до Сан Жен д’Мауриене, след това ловите набързо рейсът до Валмение, което ви струва 10 евра и сте там!
Колко лесно и просто е всичко

Майтапът настрана, такова пътуване верно си е едно малко приключение, но е за предпочитане пред 30 часа в рейс. Според нас.

Настаняване

Евтини хотели могат да се намерят лесно в интернет. Условието е да имаш елементарни умения с търсачката на гугъл и резервациите да бъдат направени месец, два , три по-рано. В нашия случай, ние попаднахме в ръцете на един приятел (мерси, Спасов!), който уреди всичко – не лош хотел, в малък апартамент за 5 човека с кухничка и тераса с яка гледка. Цената за една седмица нощувки и лифт карти за 6 дни ни легна към 240 евро.

Куротът Валмение

Валмение по френските стандарти се счита за малък курорт, ако се намираше в Австрия щеше да е среден, а за България си е огромен. Името идва от минали времена, когато в долината са добивали антрацитни въглища и Валмение всъщност означава долината на миньорите. Курортното селище започва живота си на височина от 1500 метра, където малко по малко застрояват, а днес се извисява до 1800.

Общо взето много прилича на български курорт – навсякъде хотели, наблъскани един в друг, а под тях се гушат всевъзможни магазинчета, капанчета, кръчми и кафета.

По улиците постоянно щъкат коли и хора нарамили ски или бордове. Някак си липсва образът на френското село, но затова не трябва да се безпокоите, само малко да мръднете насам натам с лифтовете и попадате във Валоир, където ще се нагледате на френски битовизъм
Удобното на Валмение е, че пистите са много близко – 4-5 минути пеша.

Пистите

Пистите в курорта са със сборна дължина от над 150км, като най-ниските им точки достигат 1430м надморска височина, а най-високите 2600м. Имате избор между 88 различни трасета за каране – 9 черни, 33 червени, 27 сини, 19 зелени. Всичко това се обслужва от 31 лифта, измежду които са 2 гондоли, доста седалкови лифтове и няколко влечки. Чакане на опашка почти няма, освен на най-натоварените писти, които обикновенно са зелени и са най-скучни така или иначе.

Курортът разполага също така и с доста сериозен фристайл парк и халфпайп, отделно на различни места има пръснати мини паркчета от по няколко кикъра и рейла.
Но да си признаем – кой иска да кара по пистите, когато извън тях има метър и нещо пудра? Никой. Така че направо преминавам към фрирайд терените, а от тях  там има доста!

Отстрани почти на всяка писта си има доволно количество неотъпкан сняг и не говорим просто за някаква си малка ивица дълбок сняг, повечето пъти съотношението писта към пудра клони силно към пудрата. Идеално място за учене, да се кара фрирайд. Склоновете не са особено стръмни, ако сте начинаещи и се случва да затънете в дълбокото, пистата обикновенно е на 5-10 минути борба със снега, така че няма място за притеснения

Голямата радост обаче очаква фрирайдърите по лавиноопасните и осеяни със скали склонове. Има няколко терена, които са доста стръмни и писти по тях почти няма, затова пък снегът е в обилни количества и когато условията позволят, там е истинската тръпка.

Валмение всъщност представлява един огромен фрирайд парк, където има за всекиго по нещо – гъсти или редки горички, които те карат да се почувстваш все едно си в японски фрирайд филм;  стръмнини, осеяни с криещи се под снега скали, които те мятат на високо и същевременно надират дъската ; снежни козирки, от които да се мяташ безгрижно, без да мислиш за приземяването след големия дроп; намират се и плашещи места, където скалите са толкова големи, че трябва предварително да си маркираш линията и да си я следващ стриктно, за да няма аварии.

Най-голям кеф безпорно обаче бяха широките, разляти и стръмни склонове, по които можеш спокойно да натиснеш опашката, да вдигнеш носа и да дадеш газ на макс, правейки огромни уайтруми, след всеки слаш.

Рецептата за едно снежно приключение е налице и човек само трябва да се съобрази с условията и да подходи с нужното внимание и уважение към планината, за да си изкара страхотно. Не намирам за нужно да описвам местоположенията на фрирайд терените, просто защото там всичко е караемо, стига да можете да го карате.

Лавинна опасност.

Лавинната опасност по някои склонове си е напълно реална и не трябва да бъде подценявана, почти на всички лавиноопасни места има означение, информационна табела и знаменце с нивото на опасноста към момента. Разбира се всичко това не гарантира по никакъв начин, че ще си прекарате безопасно. Затова трябва да имате поне малко познания в преценката на условията.

Склоновете на Валмение, вече са взимали жертви, така че там трябва да се подхожда внимателно и човек винаги да има едно на ум. Когато ние посетихме курорта, нивото на лавинна опасност беше на ниво 3 от общо 5, но общо взето успяхме да направим профил на снега и пластовете изглеждаха стабилни. Все пак се спускахме един по един, за да може, ако се случи нещо останалите да могат да реагират адекватно.

Курортът – яденe, пиене и нощен живот.

След сцепването на пудрата, идва един момент, в който краката се разтреперват от умора, а стомахът търси нещо да яде. Тогава идва времето да се помисли за хапване и пийване.

Храната и пиенето покрай пистите са лесно достъпни. Истински рай за карачите тип “кибици”, и възможност за бързо наплюскване за карачите с мерак.

За след пистата, в хотела, нашият експириънс се изразяваше в предварително пазаруване от супермаркет вериги като лидл, карфур и другите подобни и общо взето хапването и пиенето ляга доста ефтино. Студентка ни работа…

Обаче, ако не сте на ограничен бюджет в курорта има супермаркети, които не са с особено високи цени и дори може би са сравними със супермаркетите по нашите курорти (Пампорово, Банско). За да усетите истинският френски дух, ще се наложи да обиколите малко комплекса и да намерите капанче с име “Pain”, което явно означава пекарна.

Там вече са истинските лакомства – прясно изпечени кроасани, тартлетки с кремове и сладка, франзели, меса, сирена, шоколади. Цените варират в зависимост от избора, но една добра закуска от 2 кроасана и 1на тартлетка излизаше към 5-6 евра и определено си заслужаваше.

Общо взето правилото при цените е следното – колкото по близо до пистата, толкова по-скъпо, на 50 метра от пистата цените падат наполовина. Почти.

Нощният живот за нас се изразяваше в пиене по стаите, игране на нийд фор спийд и скрабъл. Просто сме уникални парти животни.

Така, че за наличието или отсъствие на нощен живот не можем да свидетелствуваме, но пък имаше много постери, които приканяха всички желаещи на разни купони по барове и дискотйеки.

Крайна оценка на курорта 9/10.

6 дни каране, 7 нощувки и пътни излиза към 350-400 евро.
За повече подробности и по-”вътрешно” усещане за курорта, можете да разгледате статиите тук – http://www.no-ski-crew.org/?cat=2538

Очаквайте след време още бюджетни решения за яко каране на яко място.

Доживяхме! Доживяхме и ние да се покажем в истинско 9-минутно видео!

Вече ви разказахме, че януари месец прекарахме една седмица във френските алпи, из “малкия” курорт Валмение. Там, всеки ден бе празник за нас. Ставахме още по тъмно, ентусиазирани с настроение. Курорта беше голям и всеки ден имаше нещо ново за нас. Нарадвахме се на и на слънце, и на вятър и мъгла, но най-много се нарадвахме на пудрата там.

В това видео се опитахме да овековечим тези мигове на настроение и най-веселите моменти от пребива(ва)нето ни там! Пожелаваме ви приятно гледане и дано ви хареса!

Мнения, впечатления, критики, псувни и похвали са високо ценени! Чувствайте се свободни да ги излеете в коментарите!

П.П.

Тук е мястото да споделя, че в четвъртък (14.03.2013), когато обявихме премиерата на видеото във фейсбук, един от нашето крю бе похитен! Повече, можете да видите на снимките…

Всяка година в Чепеларе се провежда състезание не-виждано на друго място – уникален по рода си зимен многобой.

Всички наши верни читатели знаят, че това състезание е по-скоро терапия за разделяне на духа от тялото и предозировка на весело настроение.

Но това няма как да се разбере от останалите ни читатели, именно затова препоръчвам горещо на всички не-запознати да видят този линк тук – Чепелареада – що е то и има ли почва у нас?

Съгласно прес рилийсът, който получихме в .док формат, последната година се събрали над 300 участника и 700 зрителя. Това са 1000 човека прахосващи времето си. Сметнете какво би могъл да постигне такъв голям брой хора, ако вместо това им бяха раздали по една мотика.
Или по една лопата да изчистят улиците на града? Това за нас е прахосничество на време, пари и енергия… грях…

За жалост нямаме тази възможност да вземем власта и да оправим нещата, затова си я продължаваме с още няколко по-важни неща относно състезанието.

Участници се приемат само ако са по-стари от 18 години и по-плади от 81.

Извън този възрастов диапазон не се препоръчва и като цяло не е желателно. Организаторите се опасяват да не вземе да спечели някой 10 годишен сополанко или пък некоя 90 годишна бабичка. Голям срам ще налегне останалите и догодина няма да искат да участват…

Регистрирацията за състезанието се извършва на уеб-страницата на chepelareada.com. Там всеки желаещ да участва трабва да се пребори с “Декларация за участие” и да заплати таксата за участие от 20 лева по време на техническата конференция в деня преди състезанието.

Мисля, че това е достатъчно полезна информация. Оставям ви в компанията на няколко идиотски клипчета и ви пожелавам да се запишете за да можете след години да разказвате на деца и внуци как навремето, още като млади, сте си изкарали много забавно на едно състезание в планината!

Снегопорене имаше! Първия ден (както вече описах) беше основно ходене до хижата.
За мое съжаление, снегът беше старичък, олегнал един такъв, леко спаружен и тъжен с не много дебела покривка от по-нов сняг, която се опитваше да му оправи настроението. Но дори и Ментъла знае, че снегът, макар и старичък, когато е метър-два дълбок винаги се препоръчва!

И с толкова много терен около мен, започнах да се чудя къде да хукна по-напред. Като първа идея ми дойде да взема да се покатеря на покрива на хижата и да пробвам да се метна оттам.

Оказа се наистина забавно решение, но по някое време омръзна.

После реших, че трябва да намеря някое по-яко място откъдето да се мятам, затова се разходих наоколо и… намерих една бабуна. Пред нея едно малко борче, с което имах план да се блъскам.

За съжаление, когато си единствения в групата, който изобщо кара нещо на сняг, трябва да си намериш някой да те снима. Затова реших, че е нужно да му отдам нужното уважение в статията.

И тъй като в такива условия лифта бях аз, след 2 часа бях вече тотално разбит. Със сетни сили се дотътрих горе до хижата, за да посрещна новопристигналите другари по борд.

…аnd then suddenly a snowfall in the night!

Третият ден започна така.

…с 30 санта нова, пухкава, радваща очите пудра!

По време на закуска вече обсъждахме маршрута до един близък връх – Sonntagskogel (на 4 часа разстояние от нас) и разбира се лавинния бюлетин. Степента на опасност се беше покачила до 3та, от общо 5. Което не беше чак толкова лошо.

След закуска запалихме снегоходките нагоре.

Ходенето в такъв сняг е изключително трудно и изморително. След час спряхме за по-дълга почивка и оглед на терена.

Разбрахме, че по-нагоре няма да може да продължим, защото снега беше изключително неподходящ за снегоходене. Затова – стегнахме бордовете и направихме едно уникално спускане с ~500 метра денивелация.

Най-вълнуващото, когато караш по непознат терен, е че никога не знаеш какво те чака зад снежните бабуни…

Долу на паркинга изпратих приятелите, стегнах борда на гърба, снегоходките на краката и се прибрах в хижата… а снегът продължи да си навалява и тази вечер.

…Ден четвърти…

Бяха ми казали, че някъде над хижата имало едно възвишение с кръст отгоре му, било хубаво място за разходка и ставало за каране.

Този път нямах компания и трябваше да ходя сам. Да си сам в планина, която не познаваш, сред толкова много сняг е същевременно спичащо и уникално яко.
От една страна, ако се случи нещо шанса да си преебан е много голям. От друга страна си имаш собствено темпо, не изчакваш никого, никой не изчаква теб и знаеш, че ако се случи нещо непредвидено и кофти си си единствената надежда да оживееш.

За мое щастие (или нещастие), по склона намерих следи, които водиха точно до заветната цел.

Gsenghöhe, висок 1620м. Горе времето беше съвсем друго – мъгливо, ледено с вятър. Уникално яко.

След час и нещо изкачване, възнаграждението от минута и половина порене на пудра дойде!

А що се отнася до дълбочината на снега…

Следващият ден…

…започна с преобладаващо метеорологично време, което на моменти прекъсваше. Това беше последният ни ден в хижата, а аз имах планове да направя последно спускане, което бях замислил още предния ден.

По изгрев слънце, небето бе синьо, а снега блестящ. Така се запази и по време на закуска и докато опаковахме багажите.

Аз тръгнах преди другите, защото пак исках да се кача нагоре над хижата и да спусна целия склон “до” паркинга, където бяхме оставили колата.

Малко след излизането ми падна гъста мъгла и слънцето се скри, а докато се усетя и поогледам пак пекна слънце. Странна работа!

Времето се променяше през 20 мин – ту мъгла, ту слънце, ту вятър и мъгла. Важното е, че когато се изкачих имаше красива гледка.

Нататък историята продължава в снимки. Надявам се не съм ви отегчил с много текст.

Тази статия е част от други няколко статии от поредицата “Back to the Roots 2“:

Back to the Roots 2: СНЕГОХОДЕНЕТО

И

Back to the Roots 2: Gwechenberghütte, Tennengebirge, Österreich!

На такова диво място, където няма нито една отъпкана партина, ходенето в дълбокия сняг щеше да има главна роля. Затова с мен бяха и надуваемите снегоходки, българско производство – смолфут. Въпреки, че до сега бях добил солидни впечатления от снегоходките и от теста, който извършихме във Франция, то този път беше време за едно интимно и лично опознаване.

Очакваше ме истинско ходене – два часа път по терен, основно осеян със стръмни склонове, където снега беше стар и лесно се отъпква. И този път имах само едни снегоходки и бях напълно зависим от тях. Тръгнахме за съжаление късно – до 3 часа щеше да е тъмно като в кучи гз. Раницата, по тегло, не се различаваше много от миналия ми път – 65 литра натъпкан обем + сноуборд, които в продължение на 8 км не сваляш от гърба си – демек голям зор. Ако нещо се прецака с раницата или със снегоходките, похода ми се превръща в адско ходене и затъване в снега, което можеше да трае поне 8 часа (ако не се прецака друго, разбира се).

Въпреки, че се забавих в началото и бях последен, след кратко вече бях настигнал останалите. Снегоходките са доста пъргави, защото не се усещат нито като тежeст, както е при много други снегоходки, нито като обем, което прави ходенето с тях много подобно на нормално ходене с обувки.
През всичките тези 5 дни, в които имах възможност да разгледам и няколко други вида снегоходки мога да кажа, че СмолФутът е над средния клас снегоходки.
Сравнение направих с тези дългите от снимката и по-късно с MSR Ascent и още дни, които бяха много зле.

Дългите снегоходки бяха по-тежки, петите на краката се повдигат свободно (за да можеш лесно да забиваш котките с пръсти, което е много добра функция) и също така са бая дълги, затова и ходенето с тях е по-скоро тип “суркане на чехли”. Това ги прави по-трудни за контрол, неманеврени, ако случайно си вдигнеш крака по-високо или просто при малко по-сложен терен започваш да ги настъпваш една друга, което е малко вгз… От друга страна, именно заради това “суркане” се пести доста енергия.

При Смолфута, стъпката е нормална, повдигаща пета няма, но не е и нужна от една страна защото са гъвкави и от друга, че са много къси за подобно ходене, котките се забиват много добре, а материята от която са изработени много трудно се преплъзва. Гъвкавостта си проличава също и при терен с обратен наклон, където стръмното ти идва странично, а ти трябва да го пресичаш.

Сиреч с няколко думи (за да съкратя горния ферман) – до една трета от похода към хижата (първия ден) бях изключително доволен, че избрах SmallFoot, а не други снегоходки.

След това, обаче, на едно стръмно изкачване пръстите на десния ми крак се изплъзнаха от стъпалото и изкочиха отдолната страна на снегоходките… така започнаха мъките.

Проблемът…
…идваше оттам, че когато катериш по стръмно, независимо дали е нагоре или диагонално, тежестта пада винаги напред, на пръстите на крака. Тогава напрежението върху снегоходките е най-голямо, котките захапват яко снега, а кракът осуква биндовете. И в този напрегнат момент, каиша, на който стъпват възглавничките и пръстите на крака и на който са монтирани котките, идва тесничък.

Като краен ефект получаваме крак стърчащ до половината от долната страна на снегоходки СмолФуут.

Последва аварийна почика. Трябваше да ми асистират със свалянето на раницата (защото тежеше доволно много), след това да отхлабвам каиши, да нагласям снегоходки, да затягам отново.
Проишествието го отдадох на факта, че първият път не успях да ги затегна както трябва и затова крака ми се е изплъзнал много назад и съответно преплъзнал и “паднал” от стъпалото.

Последнвалия терен се оказа още по-стръмен (разбирайте повече от 30 градуса наклон), 15 мин по-късно крака ми отново стърчеше отдолната страна на снегоходката. Крайно неприятно!

Представете си как вече един час се бъхтите нагоре – дишането ви е дълбоко и ритмично, дишате с широко отворена уста, пот се стича по челото, раменете горят под тежестта на раницата и когато е най-стръмно и най-напрегнато – Хоп! – снегоходката ви наебава.

Аз на този етап вече псувах, а в главата си имах само една мисъл “ако и този път не успея да ги затегна се преебавам зловещо”. Ходене без снегоходки в такъв сняг си е популярно мъчение, известно още от древните Траки (not).

Последва пак същото упражнение – сваляш ръкавици, сваляш раница, отхлабваш ремък, наместваш крак, затягаш ремък. Този път ги насилих сериозно, барем задържат.

Малко по-нагоре ме приветства пак стръмен склон, но за сметка на това беше и дълъг.
Усетих, че крака пак ще ми изкочи, затова си промених и ходенето. Вече не давах толкова тежестта си напред и се надявах, че няма да се лъзна.

За щастие това проработи. Наистина не се лъзгаха. Материала е много добре избран. Благодарение на това ми “ново” ходене обаче бях и по-бавен. От друга страна достигнах до друг извод, че тези снегоходки могат още едно нещо пред другите си продълговати братя – да вървиш настрани.

Разбира се, сега си мислите, че никой нермален човек не върви така и ще сте много прави. Факт е, обаче, че такива движения биха били от изключителна полза, когато се хлъзнете или залитнете, или пък просто искате да се лигавите.

Останалите 3-4км от похода, преминаха с малко повече внимание и усилие от моя страна. На финалната права, когато вече бях тотално разбит и единия ми крак се схащаше от преумора видях хижата пред себе си. В този момент пръстите на десния ми крак се измъкнаха от снегоходката.
От преумора, този път едва успях да я сваля, хванах си я в ръка и си довърших 200те метра с един “бос” крак.

Което ме наведе на въпроса “Аз ли нещо не правя както трябва или те не са изчислени както трябва?” и “Ако не беше изчислена защо само десния ми крак се откачаше, а левият не?” Тогава се сетих, че тъй като не си бях затегнал обувката както трябва, се беше случила десния ми крак леко да “плава” в нея, което я прави по-мека и съответно по-лесно се огъва и измъква.

Но! Това значи ли, че трябва винаги да ги ползвам с добре затегнати сноуборд обувки? Ами какво щеше да е, ако не носих 43ти, ами 32 номер нормална планинска обувка?

Затова на следващия ден ги дадох на другаря М.Г.Кокошка, който ги тества с неговите нормални планински обувки 44ти номер.

След 2 часа разходка из стръмните снежни околия, дойде при мен и каза “Много са яки, но при мен се случи и десния и левия крак да се изплъзнат на по-стръмните очастъци. Иначе са готини за ходене.”

На третия ден имахме вече към 30 санта нов сняг, вече не беше този стар олегнал сняг, ами пухкава, хубава пудра. Ходене бе извършено и този път. Общо към 4 часа прекарах в снега със снегоходките, за съжаление дори и със затегната обувка, дори и в пудра се случи крака ми да се изхлузи.

Явно това си остава затвърден бъг при ходене по стръмен терен за този модел на SmallFoot. Мисля, че трябва да му се обърне сериозно внимание. За щастие ние имаме тестови снегоходки, модел, който ще бъде в бъдещето преправян преди да се пуснат на пазара.

Заключение:

С изключение на “бъг”-а, който имах щастието да освидетелствувам, определено мога да кажа, че това са едни много добри снегоходки. Ползвах ги 5 дни под ред в различни условия на сняг, при различен вид наклон с различна натовареност. Не мога да се оплача, нито да съжалявам, че ги избрах. Поведението им на снега при сериозен преход е добро – трудно се лъзгат, пъргави са, и изключително леки с много слабо усезаемо присъствие. Като за мен най-големия плюс си остава това, че движението с тях е близко до това с нормални обувки.

Тази статия е част от още няколко статии “Бак ту дъ руутс 2″:

Back to the Roots 2: СНЕГОПОРЕНЕТО

И

Back to the Roots 2: Gwechenberghütte, Tennengebirge, Österreich!

За да усетиш истинския дух на планината, трябва да се откажеш от някои иначе така простички за нас неща. Трябва да направиш “малко” жертвоприношение, за да бъдеш допуснат до могъщото спокойствие и неописуема красота на планината.
Забравяме колите, лифтовете, хотелите, ресторанти, баровете и като цяло зимните курорти. Махаме с ръка и пренебрегваме едни от най-големите постижения на човечеството – електричеството и водопровода. Оставяме битовизмите, ежедневните навици и задължения и се подготвяме за нови, неочаквани и пълни с неизвестност моменти. Връщаме се назад във времето, когато малките неща все още са имали голямо значение или както преди година бях писал – “Back to the Roots”!

Джереми Джоунс беше казал в едно интервю – “за мен планината е църква и аз се моля всеки ден”, така и аз бях планувал да ида 5 дни да се помоля. На въпроса “къде?”, отговорът беше ясен -”Gwechenberghütte”!

Както някои от вас си спомнят от миналогодишната статия, това е една много малка хижа в една малка планинска група от северната част на австрийските алпи, на височина 1365м над морското равнище. Намира се на 30км южно от град Залцбург и много близо до градовете Golling an der Salzach и Abtenau.

Хижата не се стопанисва постоянно, т.е. хижар там няма. Всеки, който желае да прекара свободното си време горе, се записва в онлайн календар на сайта на хижата, взима ключа от хижара и се спасява както може. И въпреки, че няма хижар, който постоянно да е там да наглежда гостите и да се грижи хижата да е добре поддържана, то за мое учудване там винаги е спретнато и има всичко нужно.

Неща от сорта на лопати, триони, брадви, нарязани и нацепени дърва, разни инструменти, въжета, храна за спешни случаи, аптечка за първа медицинска помощ, носилка и още куп други неща от първа и втора необходимост са винаги осигурени. Та дори има и “хладилник” (един малък килер в земята) с напитки, които можеш да си закупиш.

Всичко друго трябва всеки да си носи – пиене, ядене – който каквото иска и е в състояние да го занесе до горе.
Топлото в хижата бе първата ни грижа при пристигането, а то (топлото) идва от една яка печка на дърва, на която се и готви.

За целта, разбира се трябва винаги да има доброволци да носят дърва.

Електричество се черпи от фотоволтаични панели, затова и токът горе е нещо много ценно, което се ползва по един-два часа на ден, когато има нужда и то основно и единстевно за осветление.

През останалото време на вечерта се ползва романтиката на свещите.

Вода в хижата също няма, ползва се изворна вода, която е прекарана да изтича до хижата, а през зимата основно се вари сняг.

Тук е мястото да кажа, че вкусът на изварен на огън сняг и миенето на зъби сред оснежения лунен пейзаж са неща, които горещо ви препоръчвам и пожелавам!

В такива условия прекарах 5 дни, които все още ми липсват и нямам търпение да ги повторя, а на вас ако ви е станало интересно, вижте и другите статии, които са продължение на тази:

Back to the Roots 2: СНЕГОХОДЕНЕТО

И

Back to the Roots 2: СНЕГОПОРЕНЕТО